От около месец ме преследват страшни, еретични дори, мисли. Вървя по улиците и ума ми е все там. Срам ме е и известно време се опитвах да пренебрегна вътрешното си усещане. Сънят ми стана неспокоен, а времето за вземане на така съдбоносното решение наближаваше.
Време е за смяна на колата.
Който ме познава е наясно с обичта ми към моя малък, сив, но в никакъв случай невзрачен, форд. Наясно е с общите ни приключения и с твърдата ми позиция по въпроса “друга кола”. Никога не се е отказвала от мен на път, никога не ме е предавала, нито пък ми е отказвала някое приключение. Единственото, което искаше беше бензин и малко антифриз през зимата, ако трябва да съм честна. Аз се грижех за нея, тя се грижеше за мен. Дойде денят обаче, в който се наложи да я кара някой друг. И този друг не бе кой да е. Беше баща ми. Нека да е ясно, баща ми е чудесен човек, дори бих казала, че е чаровен, обаче не е особено сръчен. Или всъщност може би е сръчен, но никак не му пука какво става около него. Винаги съм имала едно на ум за способностите и пълния му непукизам след случката с прозореца. А случката с прозореца е паметна.
..за случката с прозореца..
Случи се така, че преди много години през ноември стана течение в къщи и в следствие на различни физични, химични и природни закони, се счупи стъклото на вратата на кухненския ни бокс. Тая врата обаче не беше от голямо значение за сигурността и съществувнето ни като цяло, затова, след като стъклата бяха събрани и всички доказателства от трагедията бяха заличени, оставихме вратата без стъкло. Живяхме така дълго и щастливо, докато един ден, години по-късно, баща ми не се разболя. Някакъв грип, нищо сериозно. Обаче дългото лежане не му понася на него и след като изгледа един куп от най-тъпите предавания на света, след като изяде онова, което си хареса от хладилника, реши, че е време за ремонтни дейности. Спомням си, че тогава мислех да избягам от нас, да отида на гости на някой приятел за около седмица и да се върна след бурята, която предстоеше. “Явно шестото ми чувство е силно развито”, казах си аз няколко дни по-късно. Започна се от споменатото стъкло, което аз лично отдавна бях забравила, че някога е съществувало. Отиде, купи необходимите размери стъкло и започна да се върти в кухнята. Махане на вратата, слагане на вратата, махане на маджун, слагане на силикон. Ходи наляво-надясно, вади и прибира ножове, отваря прозореца в бокса и…и го счупи. Пак чистене, пак заличаване. “Поне стъклото, което купих още е здраво. Няма страшно!”. Същите процедури се повтарят. Тоя път обаче беше ред на прозореца в кухнята. Прасс. И той се превърна в малка купчинка брилянти, която не можеше да послужи за нищо. Та след цял ден чупене на различни прозорци в нашата къща, вчерта си имахме ново стъкло на вратата на кухненския ни бокс. Три на едно.
Та имайки в предвид горната история, беше разбираем страхът от баща ми. Първият път когато му дадох да кара колата й счупи огледалото за задно виждане, в резултат на което се напука и стъклото. Вторият път огъна джантите на колата по някакъв неразбираем за мен начин. Третият обаче беше фатален. Не зная какво й е, ама никак не е добре, което е най-неприятната ситуация. Все пак не съм материалист, или поне доста умело се правя, че не съм. Идва лято, хубаво е да се ходи пеша и да се купуват нови автомобили. Кръговратът на живота - първо имаш, после не.
Оварям очи. 05.35 сутринта. Егати, как е възможно да ставам толкова рано! След шест почивни дни, след съня до 10-10.30, след дългото излежаване и четене до 12.00. Струва ми се абсурдно. Измислям няколко лъжи и отново заспивам. В крайна сметка новият работен цикъл трябва да бъде посрещнат с настроение и ентусиазъм, а не с отегчение и подути очи. Не пуша вече трета седмица. Не че има нещо общо с цялата ми история, но не пропускам да го отбележа.
Отварям очи. 08.35 сутринта. Така е по-добре. Дълъг душ, телефонът още не звъни. Голяма доза кафе с мляко и мед, чаша вода с лимон и някакъв пътепис за Истанбул. Колко хубаво е описан тоя град. “Истанбул не е като никой друг град”, чета на глас. Вълнуваща сутрин. Влизам в офиса и измислям дяволски добра лъжа.
Отдавна съм разбрала, че истината понякога не е достатъчно цветна, не е достатъчно интересна и в никой случай не е достатъчно услужлива.
Преди няколко месеца отидох на изпит по английски. Обикновените тестове, запълване на думи и есета. Най-тъпата тема на света: Отговор на писмо. “Как бихте отклонили поканата на Ваша близка приятелка, да я посетите в родния й град?” Тъп въпрос. “Не ми се ходи” не върши работа само защото не е текст от 1000 думи. Написах най-абсурдната история на света, след което гордо си предадох работата. Квесторката - жена на около 45 години, подстригана на черта със зализан зад малките й уши бретон. Сако, уж разчупена риза и панталон. Започва да чете и явно стига до есето ми. Надига вежди и ме поглежда. “Ама, Вие имате деца?!”, малко погнусено ме пита тя. “Не”, отговарям аз, “пък и да имах, не виждам к’ъв ти е проблемът!”, мисля си. Продължава да чете, а очите й се уголемяват, лицето й се изкривява в някаква странна гримаса, а тялото й заема доста неудобна поза. На кратко: бях написала, че не ми е възможно да посетя моята тъй добра приятелка, защото имам две деца, малки деца. “О, чудиш се кога успях да се справя? Кога завърших, кога се влюбих, кога се ожених? Не задължително в тази последователност, скъпа моя. Напуснах университета още в първи курс и последвах мъжа на сърцето си в дън гори тилилейски. Ама че забава. След няколко месеца се оказа, че е доста неприятен тип, но вече беше малко късно.” Следват няколко глупави битовизми и завършвам с великата фраза “Ееех, сега не е като през 70те. Тогава всичко беше друго.” Пунто. Фин и that’s all. Жената зад очилата ме гледа строго, ама на мен хич не ми пука, защото тя е там, за да види аджеба мога ли или не мога да се справя с тъй сложния и необятен език. Мога много ясно, ама нея нещо я тревожи, което обаче не пробужда в мен ни капка съчуВствие. Напоследък гледам да не се вживявам в чуждите драми. Взимам си документа и отлитам.
Често фантазирам. Когато миналата година усетих, че вече не го правя се притесних. Сякаш нещо липсваше. Сякаш нещо заставаше пред мен и не ми позволяваше да премина отвъд. Задушаваше ме вечер и блокираше ума ми през деня. То е като да спреш да рисуваш, или да слушаш музика, или да четеш. Прекъсваш ненадейно, рязко и без да усетиш. Някой ти ампутира това удоволствие и ти стоиш в тишината и се оглеждаш плахо, опитвайки да разбереш какво ти се е случило. И разбираш. След време разбираш.
В началото усещах меланхолията смътно. Преминаваше през главата ми като сутрешна мараня и си заминаваше с обедното слънце. Знаех, че е наоколо, но успешно я отпращах всеки ден. Събуждах се рано сутрин, усещах тъгата в очите си, отмивах я с хладък душ и се усмихвах. До следващата сутрин.
Преди около два месеца карах из малките софийски улички и се опитвах да избегна вечерното задръстване. На улица с предимство съм. Задава се кола от дясно. Пускам я и поглеждам шофьорката й. Никога не го правя. Не гледам хората, още по-малко хората в коли. Този път я видях. Не я бях виждала от година, когато за последно се разделихме с думите „Да се чуем тези дни?!”. Тръгнах след нея. Свирнах й, но не погледна в огледалото. Свирнах пак. Отново никаква реакция. „Алоооо, ти май огледалото за задно виждане за нищо го нямаш”, говоря вече по телефона аз. Тя за разсмива, светфарът светва червено и слиза от колата. Ех, че хубаво. „Явно скоро ще сте двама”, казвам аз. „От колко време не сме се виждали Лорче?”, пита тя все едно сме седнали в някой ресторант, а не чакаме зелената светлина на светофара. „Хм, явно поне от около осем месеца”, изръсвам мъдро аз. „Да се чуем тези дни?!”, казва тя. „С най-голямо удоволствие!”, усмихвам се аз. Някой не разбира невероятната ни ситуация и нервно натиска клаксона.
Днес й се отдадох. „К’во толкова”, мисля си докато мачкам в ръцете си пакетче кафява захар в Тоскана, „явно е дошло и мойто време. Те и усмивките сигурно имат нужда от почивка”. Потеглям към дома, но преди това обезателно ще мина да си купя онея обувки. Ако са още там значи са направени специално за моя крак. За моя и ничий друг. Малки красиви обувчици, черни на цвят. Тъй изящни. Тъй нежни. Зная, че утресутрин, веднага щом отворя очи, ще ми се прииска да ги обуя. Аз, импровизираната ми пижама и ТЕ ще се размотаваме из апартамента до обяд.
„Мисля, че е време и за боядисване”. Купувам боя. Не ходя на фризьори за тая процедура. Последният и единствен път когато позволих на една професионалистка да намаже прекрасната ми коса, се наложи цял ден да се разхождам с хриптящо от водата ухо и да поклащам параноично глава с малката надежда всичко да си дойде по местата. Не повторих тоя чуден експириънс. Не ходя и при педикюристи. Два часа и половина! Т’ва да не е хирургията бе, алоооо! За два часа и половина могат да ме оперират, да забравят някой хирургически инструмент в мен, да се сетят за него и пак да ме оперират, за да го извадят. И не стига, че е бавно, ами е и ужасно болезнено. Мота си се тая женица, слага ми разни странни неща по краката и изведнъж й хрумва няква хрумка: „Абе да ти пусна аз масажиращия стол, а? Така и така ще седиш още дълго, ‘наеш ли колко е приятно!”. „Гениална идея, ама не, мерси! Така съм си просто великолепно”, измъквам се аз. Къде ти! Педикюристките не преиемат „не” за отговор. Включва го стола, той почва да вибрира, да се мести насам-натам, а аз върху него. Възпитана съм твърде добре, пък съм и срамежлива. Толкова зор за тоя гаден масаж, ще изтърпя 10-тина минутки. Час и половина! Наляво, надясно, интервално, силово. Разказа ми играта тоя скапан стол!
Та, отказах ги всичките тея женски благини.
Закупих си гордо боя номер 1.1 и заедно с новите обувки се качихме обратно в колата и поехме дългия път до дома.
Малко квартално кръстовище. Спирам и чакам бусът от дясно да мине. Пуска ме. „Ама, че си кавалер”, мисля си и в тоя момент отново поглеждам вътре в колата. Застивам по средата на малкото квартално кръстовище и поглеждам право в шофьора. И той ме поглежда. „Дали ме позна” и продължавам. Не можеш да се заседяваш много, много по малките квартални кръстовища. Той кара след мен, завивам към блока си. Завива и той. Спираме и изскача от колата. Бях влюбена в него като тинейджърка, а той в мен по времето когато бяхме в детската градина. Аз ако не се размина с някой няма да се казвам Лора, няма да съм родена на Първи (не втори) февруари и, вобще, нямаше да съм аз просто. Ако трябва някой, някъде да се размине,аз съм вашият човек. Говорим си глупости. Аз се усмихвам по моя си начин. Одавна съм престанала да се притеснявам при подобен род ненадейни срещи. Винаги намирам какво да кажа, а ако не намеря, мога да мълча очарователно. „Ех, аз май ти нямам телефона”, казва той. „Да бе, сигурно!”, мисля си аз.
Отключвам входната врата, а спомените ми се връщат един по един.
