Два дни

Седях си пред компютъра в офиса и се взирах в празното съобщение на екрана. “Как си Лори?”. Не сме се виждали от цяла вечност, а единственото, което можа да ми каже е как си. Загубихме се с времето. Рядко позволявам да загубя приятел, но се случва. Последен опит: “Отиваме на палатки над Иракли, да те водя, а?”. “Имам планове!”. И така се приключи. Зная, че вече няма много неща, за които да говорим. Няма моменти, които да сме споделили и нишките изтъняват толкова много, че в един момент просто изчезват. В някоя топла лятна нощ може да се запитам какво ни е свързвало и да се опитам да си спомня на какво сме се смяли или плакали заедно, но няма да успея. Времето заличава толкова много неща. То тече с някакво неясно темпо и ако не се съобразяваш с него, единственото което ти остава е да забравиш.

Понякога човек проспуска някои незначителни на пръв поглед неща, защото в крайна сметка има хиляди други, които са с приоритетна важност, и които, ако не бъдат свършени навреме, светът би загинал. Отказваме твърде често на живота и после се чудим защо нищо не се случва и защо ежедневието посивява. Два дни, какво толкова! Два дни, в които ще видя същото море, което съм виждала хиляди пъти. Да, на палатки, ама няма къде да се изкъпеш. Дългият път на отиване, после на връщане. Кафе, плаж, вечеря и си лягаме. Нищо ново….

 Потеглихме в ранния петъчен следобед. Малко изнервени, малко под пара и малко изморени от работната седмица. На всичкото отгоре трябваше да стигнем по светло. Тея палатки не беше много ясно как точно се разпъват. И все пак решихме да минем по второкласния път. Пясък, гора, малко селце. Слънцето залязваше, но очите ти се пълнят с първобитната красота наоколо. Пристигнахе някъде, надявахме се че е на плажа, но пък и колата затъна в нещо, което доста приличаше на пясък. Добър знак. Справихме се някак с разпъването, след което доволно се напихме край огъня. Можех да остана вечно там. Когато слънцето отново изгря видяхме водата, вълните и още няколко палатки около нас. И нереалната тишина. Хората наоколо бяха различни. Не зная дали е от мястото или нещо друго, но когато се наложи да извадим колата от пясъка се събра почти целият плаж, има-няма 10 човека. Отново се напихме, зяпахме облаците и се чудехме как ли изглеждат извънземните. Посмяхме се, помълчахме и се върнахме в София. Два дни. Два необикновени дни, през които някои неща се промениха, а за останалите, никой не мисли.

За пътя, за течението и за някои други приключения

Седя си в офиса, от едната страна на компютъра ми има 50-сантиметрова купчина с документи, от другата календар и чаша с кафе. Въобще няма да я пипам тая купчина. Да видиме колко точно може да нарастне. Лека полека научих всички околко мен, че моментът с бързането не настъпва в моя живот. Нещата си следват някакъв ритъм и не съм аз тази, която ще ги пришпорва.

В събота беше запланувано началото на така очакваното ни пътешествие. Отворих очите си към 8.00 сутринта. Пих кафе до 10.00 и после пак ги затворих. Съвсем естествено няма да пътуваме днес, няма да чистя, няма да пера, няма да се лакирам. Днес ще ходя в Калояново на събор на няк’ви хора. Тръгнахме към 15.00, а в 16.30 се озовахме на картинг пистата в Пловдив. Вечерта пак легнах в мойто си легло, а на следващата сутрин вече пътувах по пътищата на България. Жълти на картата, черни и пусти в реалността. Имахме точно три дни, за да се случат всички приключения, които ни очакваха. Три дни, в които щяхме да попаднем в моя свят. В света, в който всяко нещо върви в свой собствен ритъм и логика. Следвайки точно тая максима заседнахме в снежна преспа. 200 метра по-надолу грееше пролетното слънце, ние обаче бяхме заобиколени от сняг и летни гуми. Наджапах с отворените си обувки в хладната вода и се чудех как е възможно тая кола да не желае да се помести и сантиметър нагоре. Все тая, явно се налага по главния път да се премине. След 5 часово пътешествие се озовахме във Велинград. Пет часа и сто и два’есе километра изминати. Последва нова утрин, пак кафе и пак на път, отново жълт и все така разбит. В тоя ден сняг не срещнахме, обаче пък спасихме 2 стопаджийки-биоложки. Представих се как са бродили из гората, спали са във пещерата наблизо и са се чудели дали някой вълк или мечка няма да ги срещнат “в тоя късен час”. Наистина бяха спали в пещера. За другото не ги попитах. Повозихме се малко, поговорихме, и те като че ли заспаха. Всичко потъна в тишина. Карах по завоите, а те се потопиха в най-спокойния си сън. В Триград отново бяхме само двамата в целия свят.

В малките селца хората са други. Гледаш ги, а те ти се усмихват, понякога те заговарят и ти разказват историите на живота си. Навеждат срамежливо очи когато се опитваш да ги снимаш, а после ти предлагат от домашната ракия. Оставят те пред камината им и успяват да те накарат да се чувстваш като у дома си. И всичко изглежда на мястото си. И сълзите в очите ти, и усмивката на лицето ти, и онея разговори, които изпълват сърцето ти. Като песен, чиято мелодия и текст са написани в някакъв миг на проникновение.

Така се случват нещата в живота. Някак неусетно, без план и без очакване. От самосебе си всичко се подрежда и сърцето ти започва да бие със собствена честота и усет към света.

Желания

Щастието ни се изплъзва измежду пръстите всеки път щом го погледнем в очите и видим малките му бръчици. Колкото повече го гледаме, толкова повече недостатъци намираме в него. И никога не е достатъчно голямо, достатъчно светло, достатъчно тъмно, достатъчно усмихнато или достатъчно намръщено. Нищо не е достатъчно. Толкова е трудно да си щастлив, че разбирам защо много хора избират да са нещастни. Обвързваме щастието с толкова много условности. За да сме щастливи трябва да е слънчево. За да сме щастливи трабва да имаме оная кола от списанието, по която всички въздишат. За да сме щастливи трябва да живеем в палат в ценъра на света. За да сме щастливи, човекът до нас трябва да е перфектен…За да сме щастливи трябва да имаме.

Доста глупави сме станали.

Тази сутрин се събудих ужасно изморена от всичките желания, изисквания, очаквания. Пиех кафе и се чудех какво повече ми е необходимо. Вярно, че мивката в банята малко тече и аз не съм на брега на морето, обаче за сметка на това имам половин шоколадова торта в хладилника, сива фанелка на леглото, недочетена книга и няколко снимки на стената. Оказа се, че имам и нещо в повече, което бях забравила, че притежавам. Нещо голямо, усмихнато и малко ненормално. Нещо, което правеше хората около мен щастливи и днес реших да го раздам. Приключих с желанията, сега само ще се радвам на слънцето.

Времето няма бряг и ни влече, няма как!

Седях си на летището, пиех кола и се чудех как така се завъртяха нещата. Погледнах билета. Резервирала съм го на 3-ти август за 22-ри ноември. На 4-ти август започнах нова работа, а на 24-ти ноември Лили имаше рожден ден. Четири месеца по-рано. Никога до сега не бях правила толкова дългосрочни планове. Винаги решавам в последния момент. Просто не обичам да бързам. И какво толкова правих в тея три месеца и половина. Започнах да връщам лентата назад.

На 4-ти август 2008-ма, явно е било понеделник. Първия ден на новото място. Така го бях изчислила. Лутах се наляво-надясно, не знаех какво да правя и общо взето пуших повече отколкото работих. И така цял месец. В началото колегите ми се сториха особняци. Офиса ми изглеждаше плашещо тих и не разбирах и дума от брътвежите на Пол. “Бла-бла-бла, ok?” Ирландците много ме радват, ама що така не могат да говорят разбираемо, не ми е ясно. Най-накрая проекта, за който ме искаха започна и някак неусетно влезнах в час. Хората наоколо си ме харесаха, аз тях също и по някое време през септември реших да се изнасям от дома. Всичко хубаво, ама нещата не ми се получиха и заминах за чудна, топла Гърция. През октомври не помня да ми се е случило нещо забележително, а когато дойде ноември, започнах да броя дните до 22-ри. Една седмица в Мадрид мина ужасяващо бързо. А  дойде и декември!

Земята изглежда се върти и хич не й пука за темпото.

Коледа, нова година, нов дом, нови мисли, нов сблъсък на колата, нови 25 години…и нов обектив със стара светкавица.

Животът ми ме срещна с много хора. С различни хора, които ми дадоха нещо от себе си, на които дадох части от мен. Хора, които ме нараниха, които ме радваха, които предизвикваха смеха или сълзите ми. Всеки път обаче получавах нещо ново, с което продължавах по пътя си. Така съм устроена. Така и ще си продължа.

Сега си седя у дома с кола в ръка и се чудя как се завъртяха нещата. Как стана така, че от 15-годишно нервно, притеснено и мрачно дете се первърнах в жената с цветните очила и замечтаните очи. Да не повярва човек!!!